Турция и Сирийската криза

Поредната пета дискусия от цикъла „България и нейните съседи”, организирана от Института по балканистика с център по тракология към БАН и Института за икономика и международни отношения се проведе на 8 октомври 2015 г. Тематичната рамка обхващаше следните въпроси:

* Риск, предизвикателство или шанс - турската стратегическа оптика за кризата в Сирия?
* Асад, кюрди, „Ислямска държава” – как е подреден турският списък с противниците/ враговете?
* Регионални амбиции и глобални партньорства – как ще подреди Турция външнополитическия си пасианс?
* Зоната за сигурност в Сирия – чия сигурност?
* Бежанците – колко затворена ще държи Турция вратата към Европа?
* Кризата в Сирия - път към абсолютното парламентарно мнозинство на Ердоган в Турция?
* Българо-турско сътрудничество по кризата – възможности, интереси, граници?

За участие бяха поканени ограничен кръг експерти - представители на научните и академични среди, дипломати и представители на неправителствени организации.

В хода на дебата бе направен опит за дълбочинен анализ на динамиката на вътрешнополитическите процеси в Турция и целите, интересите и политиката на страната по отношение кризата в Сирия.

Кризата в Сирия и турските позиции
Участниците отбелязаха, че сирийската криза е както елемент, така и следствие от т.н. „арабска пролет” и енергията, която тя генерира в района на Близкия изток и Северна Африка. Това обаче не успя да доведе до свалянето на президента Асад от власт. Първо, защото самата „арабска пролет” не постигна декларираните цели и загуби импулс, второ – поради твърдата подкрепа на Русия и Иран за режима в Дамаск, трето – защото сунитските елити не успяха да оформят национална алтернатива. Създадената динамична и дори хаотична ситуация с война на много фронтове и много участници, с противоречиви интереси и действия между съюзници, постави Турция пред сериозни предизвикателства. От една страна нейната роля като фактор в региона рязко нарастна, от друга – нестабилността и разпада на държавността на част от страните в Близкия изток породи сериозни рискове за стабилността на самата Турция.
От самото поемане на властта преди повече от десетилетие, Партията на справедливостта и развитието на Ердоган ясно декларира амбициите си да превърне Турция в регионален лидер и глобален играч, включително да я издигне до трети водещ стълб в ислямския свят на базата на „политическия (светския) ислям, наред със Саудитска Арабия и Иран, представляващи респективно сунитите и шиитите. Сирийската криза постави голяма въпросителна пред осъществимостта на тези планове. Според някои от участниците, Турция се опитва да играе „над възможностите си” и изпуска управляемостта на процесите в кризисния регион. Това превръща турската външна политика от активна в по-скоро реактивна, реагираща на външните заплахи, отколкото следваща своя дългосрочна стратегия.

Отношенията на Турция с основните международни фактори
Турската позиция и действия по сирийската криза доведе до търкания в отношенията й с редица страни, включително САЩ и Русия. Опитите й да използва значението си като единствен член на НАТО, пряко граничещ с конфликтния район, за решаване на вътрешнополитически проблеми (борбата с кюрдския сепаратизъм), както и дебата по повод използване на военновъздушната база в Инджирлик, предизвикаха напрежение и известно недоверие в отношенията със САЩ и ЕС. В резултат на това бе оттеглена първоначалната американска подкрепа на турската идея за създаване на зона за сигурност в Северна Сирия.
В началните етапи на кризата Турция се опитваше да запази добрите си отношения с Русия, но с напредването на конфликта и намесата на Русия във военните действия това става все по-трудно. Съюзът „Русия – Иран – Сирия” е крайно неприемлив за Турция. Освен това турската икономика (а и политика) е силно зависима от реализацията на големите енергийни проекти с Русия, а в условията на растяща нестабилност трудно би се намерил и алтернативен инвеститор.
Амбициите за регионално лидерство правят твърде деликатни отношенията на Турция с нейните съседи и другите страни от Близкия изток, особено с тези, които също имат претенции за водеща роля като Иран, Египет, Саудитска Арабия и др.

Бежанският проблем
Подчертано бе, че бежанският поток поставя на сериозно изпитание турското общество и държава. Независимо, че засега Турция успешно локализира по-голямата част от него в крайграничните със Сирия райони, обществените нагласи отразяват засилваща се тревога. Наличието на между 2 и 3 милиона (по различни данни) бежанци в Турция, което е многократно повече от тези в ЕС при 20 пъти по-малка икономика, напряга силно бюджета на страната, която към момента е изразходвала към 8 милиарда долара за справяне с кризата. Някои участници изтъкнаха, че бежанският поток влияе не само негативно на страната, отбелязвайки, че при бягството хората идват със своите спестявания, държат парите си в турски банки, вкарват ги в турската икономика. Бяха цитирани данни, че една трета от новите фирми, инвестиращи в Турция са сирийски. Същевременно бежанците представляват и етнокултурно изпитание за страната, тъй като в по-голямата си част те са араби и кюрди.
Според повечето участници засега Турция не инструментализира бежанския поток, стремейки се да го задържи на турска територия. От друга страна, потенциалният риск от неконтролируемо изтичане на бежанци от Турция към Европа дава възможност на страната да апробира нов подход към ЕС който да я извади от състоянието на изпълняваща изисквания и покриваща критерии кандидат-членка и да я направи равноправен партньор на съюза. В този смисъл срещу ангажимента да контролира бежанската вълна Турция очевидно ще получи политическата и финансова подкрепа от ЕС, най-вероятно ще постигне определени визови облекчения за своите граждани, европейската критика за тенденциите към авторитаризъм в управлението и за бомбардировките върху кюрдите в Ирак и Сирия ще звучи по-приглушено, но искането за създаване на зона за сигурност в Северна Сирия трудно би получило подкрепа (като засега се препраща за решение от Съвета за сигурност на ООН, където Русия очевидно би наложила вето).

Кюрдският проблем
Турция не харесва Асад, следи внимателно действията на „Ислямска държава” и се бои от създаването на кюрдска квази-държава или държави по своите граници. Така повечето участници подредиха списъка със заплахите за националната сигурност на страната. Изглежда, че Турция разчита да неутрализира риска от радикализация на турските мюсулмани чрез постепенно и контролирано придвижване на цялото общество към една умерена ислямизация.
Настъплението на радикалния ислям в Сирия и Ирак рязко повиши ролята на кюрдските въоръжени формирования като основен, а в много случаи и единствен, фактор на терен, който успешно се противопоставя на „Ислямска държава”. Това увеличи амбициите и засили чуваемостта у международната общност за кюрдските искания за създаване на своя държава. Турция се страхува, че след де-факто автономния кюрдски Северен Ирак, същото може да се случи и в Сирия, особено ако с помощта на Русия Асад укрепи своите позиции в Дамаск.
Това предизвика преосмисляне на политиката на политически диалог с кюрдите и опитите за тяхно интегриране на базата на религията, водена от турското правителство през последните години. Властта в Анкара се конфронтира с кюрдите на няколко нива: с политическото движение на кюрдите (Демократическата партия на народите) чрез арести, препятствия и забрани за организиране на публични прояви, пропагандна кампания, директни заплахи и др.; с военното движение на кюрдите (ПКК) чрез военни удари и арести; със сирийските кюрди заради впечатлението за двойнственост спрямо действията на „Ислямска държава” там.

Сирийската криза и вътрешнополитическата динамика в Турция
Според повечето анализатори кризата в Сирия има пряка връзка с кризисните процеси в самата Турция. Обществото в Турция все повече се поляризира, като мнозина виждат в това търсен ефект от страна на управляващите. Според тях политическата криза и невъзможността да се състави правителство подрониха убеждението в непобедимостта на Ердоган. Нещо повече, потвърдена бе констатацията от дебата в същия формат, проведен през март 2014 г., че макар все още да не е изчерпал своя потенциал, „моделът Ердоган” постепенно ерозира.
В този смисъл бе потърсена връзката между външната политика на Турция и стремежът на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) да спечели предстоящите парламентарни избори. Според мнозина участници за ПСР и нейните лидери победата е въпрос на политическо оцеляване, защото при загуба рискуват преследване, включително и наказателно, от политическите си опоненти. Създава се впечатление, че действията на властта съзнателно ескалират напрежението за да покажат, че само те са в състояние да се справят с кризата.
В тази връзка бе коментирана и ролята на армията като доскорошен основен носител на светското начало в турското общество. Констатирано бе, че в резултат на съдебните процеси срещу висши военни и целенасочената подмяна на офицерския състав на висше и средно ниво позициите на армията вече са променени и там вече отсъства традиционното силно светско начало.
Според участниците това развитие на събитията оказва двустранен и противоположен ефект върху предизборните нагласи. От една страна националистическата и антикюрдската риторика вероятно ще отнемат от Демократичната партия на народите (ДПН) гласовете на градската турска интелигенция, гласувала на предишните избори не толкова в подкрепа на ДПН, колкото наказателно срещу Ердоган, като това може да доведе до трудности за ДПН в преодоляване на 10%-та бариера, което пък вероятно би осигурило абсолютно мнозинство за ПСР в парламента. От друга страна правителственият натиск действа консолидиращо на кюрдите, които могат да преодолеят различията си и да окажат много по-единна подкрепа на ДПР.
Отбелязано бе също така, че приоритетното значение, което всички международни фактори отдават на политическата стабилност на Турция като ключов фактор за международната сигурност формира негласни очаквания за победа на Партията на справедливостта и развитието на предстоящите избори.

В заключение участниците в дискусията отбелязаха необходимостта от развитие на активен българо-турски диалог предвид кризисните процеси в региона, особено по въпросите, свързани с противодействието на радикалния ислям и недопускането му в Европа, търсенето на политическо решение за кризата в Сирия, както и ограничаването на бежанската вълна през границата между двете страни.