Статии

Към темата „Агентите на ДС във ВАК" - лична позиция
проф. дин Светлозар Елдъров

Новината за огласяването на агентите на ДС във ВАК ме застигна под формата на есемес в читалнята за периодика на Националната и университетска билиотека в Загреб. Нямах време дори да я осмисля, тъй като цялото ми внимание беше приковано върху няколко хърватски вестника от 1912 - 1913 г. За късмет точно в последния ден на научната командировка в Хърватия попаднах на изданията с хубави илюстрации, които отдавна издирвах. Няколкогодишната работа в хърватските архивохранилища и библиотеки се закръгли, темата се уплътни и сякаш сама се структурира, основните проблемно-хронологични кръгове се очертаха по-релефно и в съзнанието ми се оформи силуета на нова книга.

По обратния път във влака - цяла нощ и почти цял ден - имах достатъчно време да размишлявам върху събитието и неговия отглас в научните среди и обществото.

Още в първия работен ден на новата седмица подадох молба в Комисията за досиетата за достъп до оповестените за мен документи. Предложена ми беше датата 23 юни, четвъртък; отказах, защото за същия ден още от средата на месец май беше насрочена научна конференция, на която бях организатор и ръководител. Приех другата възможна дата, следващия понеделник.
На 23 юни при откриването на научната конференция в Института по балканистика с участието на учени от БАН, Софийския университет, Военна академия и други водещи научни институции в страната направих изявление във връзка с присъствието на името ми в списъка с оповестените агенти на ДС във ВАК. Държах да е преди да се запозная с документите на Комисията за досиетата, първо, защото от професионалния ми опит на историк знам, че паметта има склонност да се приспособява към фактите, и второ, защото исках да споделя моята истина такава, каквато я помня, за да я сравня после с версията на ДС. Така че сега дузина и половина колеги, авторитетни и познати на обществеността историци, накои от които специалисти именно по въпросите на тоталитарната държава, ще бъдат гаранти или съдници на настоящия текст.

И добре, че го направих, защото самият аз не можех да повярвам на очите си, когато в понеделник, 27 юни, в читалнята на Комисията за досиетата ми беше предоставено моето „досие" - една папка с 5 (пет) листа, от които последният - предложение за архивиране - дори не беше приложен. Две десетилетия след рухването на комунистическия режим и на неговите репресивни органи ДС сякаш искаше да ме убеди, че нищо от онова, което съм преживял в годините преди 10 ноември 1989 г., не се е случвало.

***

Съдбата е предопределила така, че моят чичо - брат на баща ми - се оказа българинът, достигнал най-високо в йерархията на Ватикана през втората половина на ХХ век: архимандрит професор д-р Георги Елдъров, католически свещеник от ордена на францисканите-конвентуалци, изпратен да учи в Асизи като 12-годишно дете през 1938 г. и заварен от 9.9.44 в Италия, участник в работата на Втория ватикански събор през 1960 - 1965 г., делегат-визитатор на Св. Престол за българите в чужбина и ръководител на българската секция на Радио „Ватикана" от 1966 г., преподавател в няколко католически университета, високопоставен служител в Източната конгрегация, издател на емигрантското сп. „Вяра и просвета" от 1974 г., основател и ръководител на Българския църковен архив „Абагар" в Рим през 1981 г. и пр. и пр. - биографията му днес е добре позната на всички, които имат някакъв интерес към Католическата църква. Сега това CV звучи престижно и мнозина се надпреварват да изтъкват връзките си с монсеньор Елдъров, но в онези години никой не смееше да изговори името му публично и то се появяваше само в секретните бюлетини за вътрешнопартийна консумация или в книги и брошури за противорелигиозна пропаганда, като тези на офицера от Шесто управление Бончо Асенов (и настоящ преподавател в Шуменския университет).

Роден съм през 1956 г., само три-четири години след серията публични и секретни съдебни процеси срещу католиците в България и в годината, когато е смазано народното въстание в Унгария. Макар сталинизмът да си е отивал, лагерите и репресиите са оставали. Не знам кога за първи път съм съм чул думите „Държавна сигурност". Имам чувството, че тази страшна тайна и способността на хората да не я обсъждат публично се беше превърнала в инстинкт, предаван по наследство още с раждането. Не знам кога за първи път съм научил и името на чичо ми. Тогава да имаш в семейството си съден от „Народния съд", пострадал от „мероприятията на народната власт" или емигрант в „капиталистическа страна" неофициално се наричаше „петно в биографията", а официално, - както узнах години по-късно от проучванията ми в архивите на ДС - „изменник на родината", „бивши хора", „вражески контингент" и пр. Макар през 70-те, когато учех в гимназията и следвах в университета, да нямаше вече лагери и явни репресии, отлично си давах сметка, че съм изтеглил „късата клечка" в живота и съзнавах трудностите, които ми предстоят (или поне така наивно съм си мислил).

За първи път видях чичо си през ноември 1976 г., когато беше дошъл в България - за пръв и последен път в годините на тоталитарния режим - с дипломатически имунитет в състава на ватиканска делегация. И сега си спомням кордоните от униформени и цивилни служители на МВР около католическата църква, когато най-близките роднини бяхме допуснати да се срещнем с него. Без съмнение някъде там наблизо са били и служителите на ДС, които в следващите години щях да имам нещастието да опозная.

За първи път ДС се материализира и персонифицира в моя живот в края на 1976 или началото на 1977 г., когато - не помня точно обстоятелствата - пред мен се представи човек с името „Антонов", размаха служебна карта на служител от ДС и ме разпита поддържам ли връзка с чичо си, как се чувствам в университета, какви са личните ми планове и други подобни. Поставям името в кавички, защото от личен и професионален опит знам, че тези хора често се представят под друга самоличност (учудвам се и не мога да приема за достоверно, когато някои потърпевши на тези „близки срещи от трети вид" разказват как били канени за едно или друго „престижно" управление на ДС, обикновено разузнаване или контраразузнаване; всъщност структурата на ДС сама по себе си беше най-строго охранявана тайна в онези години). Тези няколко срещи трябва да са били нещо като „профилактиране" и „профилиране", т. е. сплашване и опознаване. Не се правя на герой, признавам - уплашиха ме! Сигурен съм, че дадох достатъчно убедителни доказателства, че нито искам, нито ставам за сътрудничество с „органите". До края на следването въпросното лице повече не се яви, но някои симптоми, включително и намек на най-близък приятел, ми даваха основание да съм сигурен, че ДС вече ме е взела „под око" и „на ухо".
В края на 1980 г., след отлична защита на дипломната работа (в комисията беше и настоящият ректор на СУ), се явих на конкурс за научен сътрудник в Института за военна история, тогава непривлекателна и в известен смисъл безперспективна научна институция, тъй като не предлагаше командировки в чужбина, нито големи възможности за кариерно развитие на цивилните учени. На мен обаче повече не ми и трябваше - още от гимназията и от университета бях се ориентирал към военната история и националния въпрос. С добро представяне на конкурса, с отлична диплома и с препоръките на научния ми ръководител проф. Любомир Панайтов, разбира се, и с икономия на „онази" част от биографията ми, в началото на 1981 г. постъпих на работа в Института за военна история (тогава в общ комплекс с Националния военноисторически музей на бул. „Скобелев" 23).

Много наивен съм бил, като съм си въобразявал, че мога да се прикрия от всевиждащото око на ДС. Тоталираната държава за това е била тоталитарна, защото е можела или поне е искала да държи всичко под тотален контрол. Много скоро, броени месеци след постъпването в Института за военна история, ДС пак се яви, този път под формата на вътрешноинститутски административен натиск да напусна доброволно заради „ватиканската връзка". България обаче е малка страна, едно голямо село в сравнение с мащабите на света, и всеки е роднина, приятел или познат с някого. Слава Богу, с роднинствата, приятелствата и познанствата на моето семейство преодолях първоначалния натиск.

След 1981 г. обаче за „вражеския контингент по линията на Католическата църква и Ватикана" вече нямаше спасение. Както установих впоследствие от моите проучвания в архивите на ДС, „Българската следа" в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ, съдебният процес срещу Сергей Антонов и събитията в Полша са превърнали тези две линии, дотогава доста залинели в плановете на Шесто управление, в обект на първостепенен оперативен интерес. Покрай тях и аз, като ОИЛ от ВК („оперативно интересно лице от вражеския контингент") и близък родственик на ИР („изменник на родината"), отново съм попаднал в дневния ред на ДС 06.03.02, т. е. Шесто управление „Борба с идеологическата диверсия на противника", Трети отдел „Религия и малцинства", Второ отделение „Католици и протестанти" . Някъде от края на 1984 г., следователно веднага след съвещанието на „братските органи за сигурност" на страните от комунистическия блок в Москва, посветено специално на Ватикана, което обявява един истински агентурно-оперативен джихад срещу средоточието на Католическата църква, ДС отново се материализира и песронифицира пред мен в образа на дълга върволица от оперативни работници и поредица от неприятни срещи и мъчителни разговори.

Давам си сметка, през отстоянието на годините, че в техните очи съм бил някаква своеобразна атракция - племенникът на най-важния им задграничен „обект", благодарение на който години наред са си заработвали заплатите. Сега, с натрупания с времето житейски и професионален опит, също по-ясно ми се разкрива смисълът на случвалото се, който тогава донякъде ми е убягвал. Предложение за агентурно сътрудничество не ми е правено, поне не толкова прямо и откровено, колкото внушава т. нар. „досие". Като водеща идея в срещите и разговорите изпъкваше необходимостта - тяхната „оперативна" необходимост - да бъда изтръгнат от Института за военна история, от тесния професионално-приятелски кръг и от научните занимания, с които живеех, и да бъда поставен в пълна морална и материална зависимост от ДС. Някои от предложенията бяха съблазнителни, други унизителни. Оказвах едните и другите и с още по-голямо настървение се вкопчвах в науката, която тогава беше единственото ми спасение.

Тук ще отворя една скоба за тези, които не ме познават лично и професионално, за да кажа, колкото и нескромно да звучи, че в онези години бях един от младите и перспективни историци, които се занимаваха с националния въпрос и по-специално с освободителните борби на македонските и тракийските българи. Първо участие в научна конференция през 1981 г. (символично - в Големия салон на БАН!), първа научна публикация през 1982 г. във „Военноисторически сборник", защита на кандидатска дисертация пред СНС по Нова и най-нова обща история при ВАК през 1985 г. - пръв от целия университетски випуск, автор на глави и параграфи в колективен труд и пр. и пр. Горд съм, че с колегите от Института по военна история през 80-те години създадохме истинска школа по въпросите на националноосвободителните борби на българския народ след Берлинския конгрес, която не могат да отрекат дори онези, които след 10 ноември 1989 г. бяха назначени за „експерти", „специалисти" и „говорители" в тази област, гордеех се и тогава с моите научни успехи.
Очевидно тъкмо затова ДС правеше всичко възможно да ме лиши от моралната опора на научните ми занимания, да разкъса професионалните и личните ми връзки, да ме набута в друг, напълно контролиран от нея житейски коловоз. Тук е мястото да кажа няколко думи и за служителите на ДС. За съжаление шлифованият, проницателен и високоерудиран прототип на Авакум Захов сигурно е работил в някое друго управление, ако изобщо е съществувал извън творческото въображение на Андрей Гуляшки. Оперативните работници от Управление 06.03.02 бяха нагли и нахакани, но груби и ограничени хора, опиянени от оръжието, привилегиите и властта, дадени им от тоталитарната държава. Надрусани с извратената идеология, която охраняваха, те отразяваха във външните си форми на поведение могъществото на своето ведомство, но не беше необходима голяма проницателност, за да се види под фалшивата броня истинската им същност.

Така виждах служителите на ДС тогава от зрителния ъгъл на поставения в позиция „партер" млад научен работник, така ги виждам и сега от висотата на житейския и професионалния ми опит. Така всъщност ги описват и документите на собственото им ведомство. Те свидетелстват, че още от деня на раждането си (9.9.44) ДС е била генетично обременена от Синдрома на придобитата интелектуална недостатъчност, който до последно остава за нея нелечима хронична язва.

Първите следдеветосептемврийски кадри на ведомството са рекрутирани от най-необразованите народни низини. Дори в столицата и големите градове служителите с висше образование са по-скоро изключение, гимназиалната диплома е рядкост, а основната маса се състои - колкото и да е невероятно - от хора с начално или незавършено основно образование. Така е до средата на 50-те, когато за пръв път с решение на Политбюро на ЦК на БКП са предприети специални мерки за подобряване на кадровия състав на ДС: организирани са курсове курсове по служебна квалификация и лекции на учени от висши учебни заведения и БАН, планирани са мероприятия за повишаване на общокултурното ниво и „политическата и партийната закалка"; оперативните работници с основно и незавършено средно образование са записани във вечерни гимназии, други в партийната школа на МВР; неколцина по-перспективни кадри са пратени в различни университети на задочно обучение. По този начин ДС се отлепя малко от интелектуалното дъно, но културата и образованието на кадрите й остават нейна слабост и в следващите години. Един „Доклад за състоянието на работата по линия на младежта и интелигенцията" от 1965 г. свидетелства, че от 24 оперативни работници по тази линия, само 8 са били с висше образование. „Някои оперативни работници от Софийското управление срещат затруднения в работата си с агентурата, произхождаща от средите на интелигенцията и културните дейци, поради по-високия им културен уровен" - жалва се началникът на Отдел VІІІ на Второ управление, което тогава се занимава с учените, писателите, художниците, актьорите, журналистите и пр. Неговият структурен правоприемник Шесто управление без съмнение е поработило сериозно върху образователното и културното равнище на кадрите си, но дори и в края на 80-те те пак не бяха на висотата на своите жертви.

Това в моя случай намаше кой знае какво значение, тъй като служителите на Управление 06.03.02 следваха такава линия на поведение, която им позволяваше да се превъплъщават в собственото си амплоа, т.е. - да играят „лошите ченгета" и да подготвят сцената за появата на „положителния герой". И той се появи в лицето на една могъща за времето особа. Не желая да споменавам името й - впрочем ясно на научната колегия - тъй като всеки има право на своята истина и няма да градя моята за сметка на другите. Накратко - през пролетта на 1988 г., когато положението ми в Института за военна история вече беше станало неудържимо, „Добрата самарянка" ми подаде ръка и макар с нежелание се оставих да бъда преместен в нейното заведение (тя имаше тази власт). Аз пък нямах кой знае какъв избор, защото алтернативата беше улицата.

През лятото на 1988 г. за пръв път в научната ми кариера отидох на задгранична командировка - в Българския църковен архив „Абагар" в Рим, т. е. при чичо ми. Първото, което направих след като прекрачих прага на дома му, беше да разкажа всичко - и за „лошите", и за „добрите". Второто - да приема Св. Кръщение, при това в униатската църква на колежа Русикум. Така впрочем се върнах и при корените на фамилната ни традиция - Българското униатство от средата на ХІХ в. Тогава счупих моите окови и се освободих. Вярно е - Veritas vos liberabit! През лятото на 1988 г. аз вече бях свободен човек. Инстинктивно бях открил един (може би единствено възможният) относително безопасен и достоен спасителен изход - споделянето. Разбира се, още от първия миг, в който ДС се яви в моя живот, споделих с най-близките кръвни роднини - баща, майка, брат. Именно семейната подкрепа ми даваше силата да упорствам през годините. Ако бях сам, нямаше да издържа. Но не бях.

Държа дебело да подчертая - изобщо не се правя на герой, нито тогава, още по-малко сега. Не съм се борил срещу ДС, не съм защитавал Католическата църква, Ватикана или когото и да било. Не желаех и не желая да бъде мъченик на ничия кауза. Борех се единствено за себе си, защитавах правото си на свободен избор, отстоявах каузата да бъда личност. Впоследствие разбрах, че това е била често срещана практика сред жертвите на ДС, които не са желаели сътрудничество. С нейния смразяващ служебен език тя се нарича „разконспириране". Не приемам този термин. Не съм участвал в конспирация, не съм подписвал декларация, не съм давал клетва никому. Като историк обаче не мога да не отбележа, че ДС, която рушеше, дискредитираше и компрометираше социалните връзки и се опитваше да направи невъзможни чисто човешките искрени и честни отношения между хората, на практика тласкаше обществото назад към патриархалния морал, към семейната самоизолация и фамилния партикуларизъм. А някои още смеят да говорят за модерност, прогресивност и справедливост на комунистическия режим!

Разбира се, и през ум не ми мина, че мога и да не се върна - и да стоваря върху най-близките ми хора отмъстителността на ДС. Не бих го направил никога, не го направих и тогава. Върнах се в България. Изкарах някак до 10 ноември 1989 г. Служителите на ДС без съмнение са забелязали промяната. Ако не са - значи са били истински некадърници. През лятото на 1990 г., когато вече нямаше опасност близките ми да пострадат от репресии, напуснах България, на практика избягах. Върнах се обратно едва през 1992 г., при това пак в Института за военна история, когато първото демократичноизбрано правителство беше (или трябваше да бъде) гаранция, че ходът на българската история се променя, а заедно с нея и моята житейска съдба.

***

Това би бил хубав финал на моя разказ, същински хепиенд като за някой латиносериал, ако историята свършваше дотук. Уви, българската действителност е по-подходяща за сценарии „ала Хичкок" - потвърждава ни го ежедневно криминалната и политическата хроника - отколкото за етно и ретро сапунки. Спестявам на читателите подробностите от тази част и минавам направо на поуката - свободата си има цена! Съзнавах това и бях приел да я платя. Плащам я и досега. Но не съжалявам: по-добре с глава в стената, отколкото с окови на душата! Вече двадесет години падам и ставам, пробивам или заобикалям стени, но продължавам напред. Не се оставих да ме сломят тогава, няма да ме сломят и сега.

През 1998 - 2001 г. изпълних един мой граждански и професионален дълг - разкрих и направих публично достояние злодеянията на ДС именно по линия на Управление 06.03.02. С научната и финансовата подкрепа на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия (МЦПМКВ) в София осъществих мащабни проучвания в столични и провинциални архивохранилища за съдбата на българските католици. През лятото на 2001 г. изследването с обем от близо хиляда страници вече беше завършено и под формата на дисертация за придобиване на научната степен „Доктор на историческите науки" измина целия процедурен път от обсъждането в първичното научно звено, през защитата пред СНС по Нова и най-нова обща история до утвърждаването от Президиума на ВАК. На следващата година дисертацията беше публикувана, пак с любезното съдействие на МЦПМКВ, като монография (Елдъров, С. Католиците в България 1878 - 1989. Историческо изследване. С., 2002, 808 стр.).

Изследването е написано по информация не от проскубаните и манипулирани „досиета", които сега се подхвърлят на обществеността, а по истинския архив на ДС, т. нар. „Служебен архив", който съхранява фондовете и архивните единици на всички нейни структурни звена, а също литерни и следствени дела и други подобни документи, които оцветяват плътно (предимно в кървавочервено) съдбата на католиците и Католическата църква в България в годините на тоталитарния режим. На основата на тези и много други свидетелства и документи разкривам структурата, методите и дейността на ДС от първите дни и седмици след 9 септември 1944 г. до последните дни преди 10 ноември 1989 г. и защитавам тезата, която е и моя гражданска позиция, многократно оповестявана публично. Със своите разклонени структури ДС подобно на зловещ паразит или злокачествен тумор прониква дълбоко в държавния и обществения организъм и в продължение на 45 години трови българското общество. Нищо патриотично и национално няма и не може да се открие в документалните масиви на ДС. ДС е създадена да охранява една фалшива идеология, която - в това се увериха и най-яростните й поддръжници - няма нищо общо с реалния живот и истинските закони на икономическото, политическото и социалното развитие. ДС е оплискана с кръвта на хиляди жертви. ДС ликвидира стопанските, политическите, военните и културните елити на Преддеветосептемврийска България. ДС изиграва най-активна роля за отродяването на македонските българи в Пиринския край. ДС тероризира Българската православна църква и другите вероизповедания в страната. ДС компрометира българската интелигенция. ДС развращава в буквалния и преносния смисъл българския народ. ДС, като преден и въоръжен отряд на БКП, носи най-голяма отговорност за всички престъпления на комунистическия режим.

През 2002 г. публикувах нова монография, с която доразвих същата тема, вече в посока към Ватикана (Елдъров, С. България и Ватикана 1944 - 1989. Дипломатически, църковни и други взаимоотношения. С., 2002, 255 стр.). В нея на основата на документи от фондовете на ДС в МВР и на Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове в МВнР, покрай другите научни проблеми осветлявам и яростта и настървението, с което службите са работили против чичо ми, архим. проф. д-р Г. Елдъров. С тази книга, както и с други подобни публикации по същата тема, през 2003 г. придобих научното звание „Старши научен сътрудник І степен" - „Професор" по новия закон за степените и званията.

Парадоксалното е, че двете монографии, които разкриват истинския облик на ДС, на практика бяха защитени пред ВАК, която след огласяването на последното решение на Комисията за досиетата мнозина са склонни да сочат с пръст като административен инквизитор и идеологически цензор на българската академична наука.

Докато работих с архивите на ДС, през ръцете ми минаха стотици и хиляди документи. Затова отговорно и професионално като историк мога да заявя, че измислянето, изопачаването и подправянето на фактите, създаването на компромати и манипулирането на досиета е било вътрешно присъщо и обичайно за нейната практика. От събираната по своите безбройни канали инфомация служителите на ДС игнорират абсолютно всичко позитивно. Техният критерий сякаш е бил не истинността на фактите, а възможността за злепоставяне и компрометиране. Тъкмо тя обаче се котира най-високо, защото е незаменим и неизчерпаем резерв за създаване на необходимия враг. Нуждата от врагове е жизненонеобходима за поддържане на параноичната нагласа в органите и служителите на ДС, без която те не биха могли да функционират. Колкото повече са враговете на тайните служби, толкова по-необходими и общественополезни изглеждат те в собствените си очи и в очите на висшата номенклатура. Показателно е, че най-могъщата институция на тоталитарната държава си е позволявала да захранва партийния и държавния връх с изкривена или направо невярна информация, която е можела да оказва и е оказвала влияние върху вземането на важни решения. Какво остава тогава за досието на един или друг човек. С основание мнозина, които откриват имената си в решенията на Комисията за досиетата, остават изненадани или твърдят, че личните им дела са подправени. Потвърждение за това в моя конкретен случай съществува.

През 2001 г., почти успоредно с докторската ми дисертация, се появи още една книга, за която бях чувал, но не й обърнах никакво внимание. Сега я издирих и прочетох внимателно. Съжалявам, че не съм го сторил още тогава. Щях да й отделя специално място в някоя от моите монографии. Не е късно обаче да го направя и сега.

Книгата е роман. Озаглавен е „Зимата на дългото мълчание". Като автор е означена Ина Карен (Сиракова). Уверен съм обаче, че има и съавтор - нейният съпруг Веселин Димитров Сираков, бивш старши лейтенат от Управление 06.03.02, автор и на моето „досие" и огласен заедно с него със същото решение на Комисията за досиетата под № 230 от 16.06.2011 г..

Романът на Ина Карен (Сиракова), както ни уверява анотацията на задната корица, „е изграден върху основата на личните впечатления и познания на авторката за юдаизма и християнството; тайните и истините за Българската православна църква и Духовната академия; страданията на католиците в България; живота в израелското общество и съдбата на българските евреи; методите на работа на бившата Държавна сигурност и на израелските секретни служби". Всъщност книгата е романизирана автобиография, като авторката Ина Карен (Сиракова) се въплъщава в главната героиня Елия Кръстева, библитекарка в Духовната академия и доверителна връзка на ДС, каквато сигурно е била в действителност, а съпругът й старши лейтенант Веселин Сираков се явява като поддържащ герой под името старши лейтенат Михаил Кръстев от отделението за католиците и протестантите в Трети отдел на Шесто управление.
Сама по себе си книгата е истинска гавра.

Първо, защото основната част от обемистото съдържание (437 стр.) е предназначено да се изгаври с архиереите, клириците и църковнослужителите на БПЦ, Св. Синод и Духовната академия. Те са описани в най-гнусни краски, изцедени от мръсотията, продуцирана от ДС и редактирани изцяло в нейния одиозен стил.
Второ, защото авторката и предполагамият й съавтор са имали нахалството да декорират творбата си със следното посвещение: „Посвещава се на католиците в България и несправедливо обвинените заради вярата"!
И трето, защото въпреки стандартната декларация, че „Всяка прилика или съвпадение с действителни лица и събития е напълно случайна", някои герои - очевидно съвсем неслучайно - са оставени с автентичните им имена. Сред тях и чичо ми, архим. проф. д-р Георги Елдъров.

Без съмнение книгата е писана под влиянието на страха от отварянето на архивите на ДС и очакваното изваждане наяве на злодеянията на Управление 06.03.02. Сигурно е един вид изграждане на алиби и търсене на лично оправдание. Вероятно има за цел и да дискредитира определени лица, които лесно се разпознават въпреки известната промяна на имената им. В случая обаче за настоящия текст от значение е само сюжетната линия за ДС и ст. лейтенант Михаил Кръстев (Веселин Сираков), защото потвърждава всичко казано дотук.
Най-важното е, че книгата разкрива колко лесно са били манипулирани и фалшифицирани досиетата на ДС:
„Понякога много сложните неща могат да се окажат изключително прости. Едно досие в онези години можеше да съсипе целия ти живот, но както се оказа, с един замах можеше да бъде извъртяно в твоя полза" (с. 118-119). И Михаил Кръстев (Веселин Сираков) показва колко лесно е подправял още тогава досиетата, особено за човек с неговите възможности: „Поне докато работеше по католици и униати, имаше тази възможност". (с. 371).

Разкрит е и стахановският начин за производство на агенти:
„За четири десетилетия социализъм службите за сигурност бяха успели да завербуват толкова много агенти, че Елия се чудеше какво ли всъщност щеше да стане с населението на България след това задължително прекрояване.
В края на всяка календарна година Михаил пишеше отчети за направеното през изминалите 365 дни, както и планове за следващата година, в която неизменно залягаше и основната точка - обещание за вербуване на нови агенти.

Понякога разговаряха дълго на тази тема. Михаил се чувстваше тягостно:
- Ако ще да се съдера от старание и дежурства, не привлека ли нови хора, които да работят за нас, очаквай да ми поднесат поредната порция мъмрене, порицание или служебно наказание. Откъде да ги намеря тези доносници? Колегите преди мен са успели да вербуват всичко, дето се подвизава из църквата.

- Не останаха свободни души. - Елия беше особено пристрастна към тази тема. Иронията й беше насочена не към Михаил, а към цялата отвратителна система на съществуване, която здраво ги държеше в ръцете си.
- Останаха. Ама те пък са обекти. Нали трябва да имаме врагове, за какво работим иначе?"(с. 132-133).
И пак за същото, малко по-нататък, чрез напътствията на началника на Трети отдел към старши лейтенант Михаил Кръстев (Веселин Сираков):

„И засилвайте работата по Ватикана. Агенти, повече агенти! Колко пъти да ти го повтарям? Знаеш плана за архива там. С тези темпове никога няма да достигнем до него. И без това емигрантът Елдъров е по-хитър и от лисица. Така ли се прониква зад портите на Светата католическа обител, с туткане? (с. 158).

Достоверно са представени и оперативните работници от Управление 06.03.02, които сам Михаил Кръстев (Веселин Сираков) нарича „брутални тъпанари" (с. 159). Много ми допадна портретът на началника на Трети отдел, представен с литературния псевдоним „полковник Кръстев": „Дребен, рижав, белезникав - с две думи невзрачен. Но полковник! Значи тази ситна фигура притежава някакви качества. Най-малкото умее да пълзи нагоре" (с. 304). И малко по-нататък: „Беше дребен, рижав, облечен в грозен тъмносив костюм, затова помисли, че е някакъв шофьор на такси или ватман" (с. 363).

Книгата свидетелства също, че алкохолът трайно е присъствал в служебния и частния живот на оперативните работници от ДС.
Литературният герой Михаил Кръстев, респективно неговият прототип Веселин Сираков, се е самонарисувал с перото на жена си като същински нашенски Джеймс Бонд. Второ поколение оперативен работник, с баща полковник от ДС, антифашист и заслужил борец срещу фашизма и капитализма, той, разбира се, притежава „външност, излъчваща сериозност и склонност към аналитизъм", любител е на хубавата музика и таблата, има литературни интереси и дори ходи на кино и театър! (с. 120).

И последен цитат, защото не мога да го подмина:
„Михаил винаги бе мечтал да стане ченге. Особено силно му бе повлияло домашното възпитание, а към него се бяха прибавили впечатленията от криминалните романи, приключенските книги и филмите за остри класови двубои и разузнавачески подвизи.
Към професията, която го влечеше, подхождаше разумно и интелигентно, без склонност към изкривяване на нещата. Той я харесваше заради необходимостта да се влага логична мисъл и съобразителност, заради изненадите, които поднасяше, и хъса, който тя предизвиква да хванеш юздите на нещата в свои ръце" (с. 121).

Ако не бях лично засегнат или ако не знаех истината за ДС, щях да се смея от сърце на тия дивотии, представяни като литература. Обаче това ченге и цялата престъпна банда от Управление 06.03.02 години наред съсипваха живота ми, съсипвали са живота и на други хора. Такива като тях са се разпореждали със съдбите ни; опитват се да се разпореждат и сега с фалшиви компромати и досиета.
Огласената с решение № 230 от 16.06.2011 г. на Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и пр. информация, отнасяща се за мен, на практика се базира на един единствен документ, написан и подписан от цитирания многократно Веселин Сираков. Всички останали картончета, бланки и пр. са само субпродукти на този компромат, каквито всеки оперативен работник е могъл да създаде за когото и да било. Рапортът е от три страници, но текстът му спокойно се побира и на една. В основата си той очевидно е някаква стандартна форма, използвана в такива случаи. Фразите „вербовъчна беседа", „най-строга конспирация", „сложни и отговорни задачи, включително и зад граница, свързани с борбата ни срещу идеологическата подривна дейност на Ватикана и католическата църква в НРБ", „бърза двустранна връзка" и др. подобни говорят за това. Приписаното ми заявление, че съм бил готов да изпълнявам „всички поставени задачи" при спазване на съответните указания от тяхна страна е толкова нелепо и абсурдно, колкото и твърдението, че съм бил вербуван на „идейно-политическа основа". Разбира се, не съм си избирал никакъв псевдоним. Ако го избирах аз, нямаше да е този анонимен „Антон", а със сигурност някой от героите на македоно-одринското движение, с чиито имена тогава живеех - Гоце, Даме, Борис.

Най-гадното в целия компромат е, че делото е оставено недовършено, без конкретно и ясно закриване. Явно българският Джеймс Бонд не е искал да документира провала си и да посрами родовата традиция на потомствен „разузнавач". Пък и какво по-гадно отмъщение от това, да направи така, че да ми приписват сътрудничество с ДС след 10 ноември 1989 г.

Няма да тиражирам компроматите на ДС - всеки може да ги прочете в читалнята на Комисията за досиетата. Всеки може да прочете и моите книги - те също са достъпни в читалните на по-големите библиотеки, намират се все още и в някои книжарници. Все пак истината, също като свободата, си има цена и изисква известно усилие. Само така обаче може да се отсъди по съвест. Моята съвест също е чиста - животът ми се съдържа не в картончетата на ДС, а в картотеките на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий".

***

Докато чаках в предверието на Комисията за досиетата да ми бъде осигурен достъп до обявените документи, стълбището изкачи възрастна двойка. На въпроса на охраната човекът се представи - чух името на известен и авторитетен в страната и чужбина български учен. Беше дошъл с жена си, не само за морална, но и като физическа опора. Двамата се бяха вкопчили под ръка, лицата изопнати и пребледнели, погледът смутен. Външният им вид и цялото им държание излъчваха объркване, нерешителност, покруса. Горките! Сигурно за пръв път щяха да се сблъскат с документалното наследство на ДС. Съжалих ги. Аз поне бях надникнал зад Портите на Ада.
Тъжен и безрадостен, но за съжаление достоверен символ за състоянието на българската наука и българските учени. Смачкани преди, смачкани сега. Неизвестно как ентусиазмът, надеждата и радостта от промяната преди двадесет и повече години постепенно бяха подменени от една абсурдна морална инверсия, която преобърна ценности и критерии. ДС беше героизирана, жертвите й унизени. Все повече и повече учени, представители на интелигенцията изобщо, ще бъдат принудени да дефилират през читалнята на Комисията за досиетата и да пледират за собствената си невинност. Може пък и да е за добро. Все по-малко ще стават ония, които вярват или твърдят, че ДС е действала по патриотични подбуди, за национални интереси, с държавническа мъдрост. Нищо патриотично, национално и държавническо няма в това да мачкаш българската наука и българските учени. Независимо кога и как.
Свободата и истината не се получават наготово. Те си имат цена и понякога се плащат със страдания и жертви. Това обаче е единствената кауза, за която човек си струва да се бори.