Архив - конкурси и защити

Резюмета I част

№ 4

Книга на пророк Иезекиил. Изданието е подготвено от Л. Тасева и М. Йовчева. Подбор на гръцкия текст Т. Илиева. София, 2003, 456 с. (= Старобългарският превод на Стария Завет. Т. 2. Под общата редакция на Св. Николова) ISBN 954-9787-09-5

Книгата съдържа текстологическо изследване /Увод/ от Л. Тасева и М. Йовчева (с. 31-84), издание от Л. Тасева (с. 87-265) и М. Йовчева (с. 267-314), паралелен гръцки текст (подбран от Т. Илиева) и въведение (от С. Николова).

В първата част на Увода се представя накратко историята на възникването на тази библейска книга, въпросите относно авторството, локализацията и хомогенността на еврейския текст и се систематизират преводите до IX в.: семитски, гръцки, латински, коптски, етиопски, арамейски, грузински, арменски, готски, арабски и славянски. Втората част от увода запознава читателите с гръцката традиция на Книгата, като акцентът се поставя върху Септуагинта. Прегледът на източниците, въз основа на които съвременната библейска критика възстановява първоначалния превод на Септуагинта, и краткото описание на петте текстови групи целят да въведат славистите в текстовата история на Книгата и да подпомогнат разбирането на гръцкия критически апарат към изданието. По-нататък вниманието се съсредоточава върху присъствието на Книгата на пророк Иезекиил във византийската богослужебна книжнина.

Централно място в увода заема третата част, посветена на Книгата на пророк Иезекиил в южнославянската средновековна книжнина. Проследяват се трите основни форми на разпространение на Книгата - богослужебна, чети- и тълковна и свързаните с тях преводи.

1. Паримеен превод. Прави се преглед на типовете източници, въз основа на които се възстановява паримейният превод - кирилски паримейници, триоди, минеи и евхолози и хърватски глаголически бревиари и мисали. При езиковия анализ на паримейния превод се откроява присъствието на архаизми, които потвърждават общоприетото мнение за неговата старинност. Съпоставката на паримейния превод на Книгата на пророк Иезекиил с Кирило-Методиевите текстове показва сходство както в използваните синтактични модели за предаване на някои специфични гръцки конструкции, така и в предпочитанието към характерни лексеми и гръцки заемки. Систематизираните данни за отношението на паримейния превод към гръцките източници свидетелстват за широкото присъствие на специфични за Лукиановата рецензия варианти, но неравномерното им разпространение в различните паримии препятства еднозначен извод за гръцката основа на славянския Паримейник.

По-нататък в увода се проследява разпространението на паримейния превод в кирилската богослужебна книжнина след XII век. Представят се два типа промени - несистемни и системни. Първите са стихийни и отразяват общи тенденции в развоя на книжовния език през среднобългарската епоха. Вторите са породени от последователна редакторска намеса: в редактирани архаични минеи от XIII и XIV в., новоизводни триоди и новоизводни минеи се въвеждат варианти в съответствие с гръцкия Профетологий или се извършват немотивирани от гръцкия текст лексикални замени. Заключава се, че системното редактиране на паримиите в богослужебните книги е целяло доближаване на славянския текст до този в съвременните им гръцки минеи и триоди.

При текстологическите наблюдения върху традицията на паримейния превод в хърватските глаголически бревиари и мисали се открояват две групи разночетения - свидетелства за гръцка или съответно латинска основа и свидетелства за следване или респективно отклонение от Кирило-Методиевия превод. Данните от първата и втората група доказват връзката на хърватската традиция с преведените от Кирил и Методий богослужебни четива, но същевременно очертават доминиращата роля на латинските образци при постепенното и последователно редактиране на паримейния текст в хърватските земи.

2. Тълковен превод. Тази текстова форма в средновековната славянска книжнина обхваща пълния библейски текст с коментарите на Теодорит Кирски, като в част от преписите коментарите са отстранени. Безспорната първичност на паримейния превод налага да се изясни отношението на тълковната версия към него и към гръцките оригинали. В повечето случаи текстологическите отклонения на тълковния от паримейния превод намират опора в специфични за Теодорит или Теодорит и Лукиан варианти. Забелязва се и различие в преводаческия избор в паримейната и тълковната версия на граматично, лексикално и словообразувателно равнще. Тези факти позволяват извода, че паримейните глави и стихове в тълковната версия не са взети наготово от Кирило-Методиевия богослужебен текст, а са преведени наново.

Непаримейните глави се изучават в няколко аспекта. В тях също се забелязват отделни архаични черти. По отношение на гръцките източници се установява близостта на славянския превод до Лукиановата рецензия и особено до Тълкованията на Теодорит Кирски. Преводаческите решения в непаримейните части доста ясно се отграничават от Кирило-Методиевия превод на богослужебните перикопи, споделяйки на граматично и лексикално равнище осбеностите на продукцията на Преславкия книжовен център. Отликите между непаримейните стихове в тълковния превод и в хърватските глаголически бревиари и мисали свидетелстват категорично за отсъствие на връзка между двете традиции. Съпоставката на тълковния превод на библейския текст и тълкованията към него помежду им и с гръцките оригинали дава основания да се предположи неедновременно възникване на двата дяла.

3. Чети-превод. Поради отсъствието на текстологически аргументи за генетична връзка между непаримейните части в кирилските и хърватските глаголически ръкописи, изключителната зависимост на непаримейните откъси в хърватските бревиари и мисали от латински, а не от гръцки образци, както и поради наличието само на отделни лексикални успоредици между тълковния превод и Кирило-Методиевите текстове предположението за пълен небогослужебен Методиев превод на Книгата на пророк Иезекиил се отхвърля.

Втората част на книгата представлява издание на старобългарския превод на Книгата на пророк Иезекиил по най-стария славянски препис от втората половина на XIV век в ръкопис F.I.461 от Руската национална библиотека в Санкт Петербург. В раздела „Едиционни принципи" са описани правилата за представяне на текста в изданието от дипломатически тип, снабдено с богат критически апарат. В него се отразяват пет типа информация: а) кодикологически и палеографски особености; б) бележки за текстовата пълнота и смислови нарушения спрямо гръцкия оригинал; в) текстологически, синтактични, лексикални и морфологични разночетения по среднобългарския препис Щукин 507 от 1475 г.; г) разночетения по гръцките библейски източници, които имат отношение към славянския превод и съдържат информация за определяне на неговата гръцка основа; д) библейски цитати или позовавания.

На лявата страница от изданието са представени в синоптичен вид Тълкованията на Теодорит Кирски по Migne.

В началото на книгата е поместено въведение от Св. Николова (с. 7-30), в което се разглеждат излезлите рецензии за първия том от поредицата Старобългарския превод на Стария завет и се анализират почерците в славянски преписи на Книгата пророк Иезекиил.

№ 5

Тасева, Л. Триодните синаксари в средновековната славянска книжнина. Текстологично изследване. Издание на Закхеевия превод. Словоуказатели (= Monumenta linguae slavicae dialecti veteris LIV). Freiburg i. Br., 2010, 823 S. ISBN 978-3-921940-50-1

Триодните синаксари са сбирка от 31 обяснително-поучителни текста за по-важните празници от Великопостния и Пентикостарния цикъл. За техен автор се приема известният византийски църковен историк Никифор Калист Ксантопулос, живял през втората половина на XIII и началото на XIV в. Книгата се състои от три части: текстологично изследване, издание и словоуказатели.

I. Изследване (с. 29-140). Основава се на 70 славянски, 20 гръцки ръкописа и на печатните издания на гръцкия Триод и Пентикостар. В началото се представя накратко византийската традиция на сбирката, формите на разпространение на тези текстове и състоянието на изследванията. Подчертава се, че отсъствието на критично издание на гръцките синаксари и на филологически изследвания върху тях затруднява съпоставката със славянската традиция.

Център на пручването е рецепцията и разпространението на сбирката в славянското Средновековие. Преди тази монография в науката бе известен само превода на среднобългарския книжовник Закхей Философ. Проведените изследвания добавиха към него още три неизвестни превода - два южнославянски и един източнославянски (на едно от четивата), една основна редакция на постните синаксари и редица текстови разновидности, обхващащи цялия корпус или само отделни синаксари. Преводите и основната редакция се анализират в съпоставителен план по общ модел, включващ атрибуция и датировка, текстов обхват, характеристика на преводаческите принципи и техника, детайлизиране на особеностите на подгрупите в рамките на дадената текстова разновидност (ако има такива). Очертава се следната рецепционна картина:

1. Закхеев превод - най-стар точно атрибуиран превод на пълния синаксарен корпус, свързан с атонската реформа на богослужебните книги. В него се наблюдават типичните за XIV в. преводачески похвати, основани на принципите за смислово и формално тъждество с гръцкия оригинал, като стремежът за сближаване с византийските модели на граматично и лексикално равнище са доведени понякога до крайност. Разглеждат се възникналите на основата на Закхеевия превод текстови разновидности на целия синаксарен цикъл (напр. As) или на части от него (Ax, Ar и др.).

2. Търновска редакция на Закхеевия превод - обхваща само четивата за Постния триод без това за Събота на Акатиста. Изнасят се аргументи за зависимостта й от Закхеевия превод, а също и за активната работа с гръцки източник чрез сравняване и коригиране. Въз основа на общокултурни и филологически факти появата на редакцията се свързва със столичния център. Датировката й се отнася към средата или третата четвърт на XIV в. Изтъква се, че в езиково отношение тази редакция е по-умерена (традиционна) от Закхеевия превод. Анализират се отношенията между двете нейни подгрупи - българска (Tb) и руска (Tr), чието разпространение ясно се разграничава в южнославянския и източнославянския ареал. Изказват се предположения за връзката на руската разновидност с кръга около митрополит Киприан.

3. Превод C + C* - новооткритият превод C обхваща четивата от Великопостния цикъл, към които се добавят и синаксарите от Лазарова събота до Великия вторник по превод C*, идентифицирани по филологически път като част от този превод. Според най-ранните писмени свидетели преводът се датира към третата четвърт на XIV в. Общокултурните, археографските и филологически аргументи не позволяват по-тясна локализация и затова като място на неговото възникване се приема територията на днешни Северозападна България, Сърбия или Северна Македония. Представят се доказателства за самостоятелната работа с гръцкия оригинал на книжовника, създал превод C. По отношение на преводаческите особености тази разновидност също демонстрира типичните за XIV в. формалистични тенденции, но в една малко по-слаба степен отколкото Закхеевия превод, от който се различава и по конкретния избор на лексикални и словообразувателни корелати. В комплект с тази текстова разновидност се разпространяват и три доскоро неизвестни евангелски хомилии - за Втората, Четвъртата и Петата неделя на Поста, чиито гръцки оригинал все още не е открит, но езиковите факти говорят за техния преводен характер.

4. Превод D - обхваща 25 синаксара от Събота първа на поста до края на цикъла и е възникнал най-късно 70-те години на XIV в. Разпространението му, което се ограничава в сръбски неатонски ръкописи, и някои езикови черти позволяват неговата локализация в сръбски книжовен център. Спрямо трите останали версии се отличава с най-свободно отношение към формалната страна на оригинала - и в граматично, и в лексикално отношение, а също и с въвеждане на доста разговорни елементи, нетипични за книжовния език.

5. Руски превод R на Синаксара за Събота на Акатиста ­- появата му се обяснява с липсата на това четиво в Търновската редакция, чиято разновидност Tr е единствената, позната на източнославянските книжовници.

В обобщителната част се изяснява типологичното и индивидуалното в рецепцията на триодните синаксари в контекста на преводния поток от Византия през XIV в. Типологичните черти обхващат:

- паралелно проникване на текстови корпуси чрез независими преводи в различни балкански книжовни центрове - в Константинопол, Атон, Търново, Сърбия, Западна България и Македония. Явлението се подкрепя от трите превода на Стишния пролог, четирите на Йерусалимския устав, трите редакции на Лествицата и двата превода на Катената на Йов от XIV в.

- степента на намеса на южнославянските и източнославянските книжовници на текстово и езиково равнище определя южнославянската традиция като иновативна, а източнославянската като консервативна; обяснението на този факт се търси, от една страна, в непрекъснатия контакт с византийските образци на балканските кописти, а от друга - в дистанцията между езика на превода и езика на руските преписвачи;

- компилиране на части от различни текстови разновидности - подобно явленние се наблюдава в традицията на чети-минейните състави, Йерусалимския типик, служебните минеи и отделни евхологични текстове.

Специфично за триодните синаксари е:

- неравномерното застъпване на отделните четива - най-често липсват начални и крайни текстове поради механични загуби, а по функционални причини преобладават постните синаксари, защото те обслужват особено важен дял от подвижния календар;

- неравномерност в текстовото многообразие в рамките на двата дяла - триоден и пентикостарен - липсата на единство между двата дяла се обяснява с разкъсването им между двете богослужебни книги Триод и Пентикостар, които имат различна съдба в славянската книжнина; липсата на пентикостарна част по превод C и Търновската редакция по всяка вероятност се корени в различната степен на култова натовареност на двата цикъла.

II. Изданието заема най-голяма част от книгата (с. 141-531). Неговата цел е да представи най-ранния и най-пълен превод на сбирката - този на среднобългарския книжовник Закхей Философ. Става дума за издание от дипломатически тип на двата най-стари свидетеля - кодекси 23 и 24 от синайския манастир „Св. Екатерина". Придружено е от богат критически апарат, разделен на две части. Под линия се дават бележките по разчитането, несъответствия спрямо гръцкия текст на печатните Триод и Пентикостар и на Оксфордския ръкопис Auct. E.5.14, за който в хода на изследването бе установено, че стои особено близо до среднобългарския текст, a само при необходимост се цитират и други византийски ръкописи. На лявата страница се обобщават разночетенията в славянската традиция, изготвени въз основа на 58 славянски преписа на Закхеевия превод и Търновската му редакция. Принципите за подбор на вариантите са изработени с оглед на спецификата на издавания текст, като са адаптирани някои подходи от гьотингенските критически издания на Септуагинта. Така особеностите на отделните подгрупи се открояват по-добре, а апаратът дава материал за различни филологически интерпретации.

III. Словоуказатели (с. 533-818). Главната им цел е да систематизират лексикалното богатство на Закхеевия превод и да разкрият преводаческата техника на среднобългарския книжовник на лексикално и словообразувателно равнище. Той обхваща над 3000 лексеми. Специално са обособени показалци на личните и географските имена с близо 200 имена, в които се идентифицират съответните персонажи и топоними.

Лексикографската концепция включва следните основни моменти:

1. Централен обект е първоначалният превод, а не конкретните преписи, т.е. предимство имат данните от двата синайски ръкописа, но при необходимост (липса, преписваческа грешка, неточно съответствие) се отчитат и сведенията от други преписи, ако те съхраняват по-добре първоначалния превод.

2. Анализират се различни аспекти на лексикална и граматична асиметрия между езика на оригинала и езика на превода и се изработва система от лематизационни решения за различните типове разминаване.

3. Аргументира се изборът на фонетично-правописна стандартизация към класическата старобългарска норма и се посочват случаите на необходимо отклонение от нея.

№ 7

Тасева, Л. Непознати евангелски хомилии в южнославянски триоди от 14-17 век. - Palaeobulgarica, 26, 2002, № 4, 3-32. ISSN 0204-4021

В студията се разглеждат три евангелски хомилии, сведения за съществуването на които липсват както в славянските, така и във византийските агиографски справочници. Те разясняват евангелските перикопи, назначени според Типика на Великата Константинополска църква за Втората, Четвъртата и Петата неделя от Великия пост. Трите текста са засвидетелствани само в постни триоди с безюсов правопис от XIV до XVII в. в комплект със синаксарните четива на Никифор Калист Ксантопулос. Анализът на езиковите им особености и библейските цитати доказва техния преводен характер и насочва към четиринадесетото столетие като най-вероятно време на тяхното възникване. Въз основа на археографските характеристики на известните осем преписа, тяхното обкръжение и литературноисторическите данни за преводи на други свързани с богослужението текстове се прави предположение, че преводът на хомилиите е извършен в средновековна Сърбия. Прилага се критическо издание на трите текста.

№ 8

Тасева, Л., Илиева, Т. Проблеми на гръцкия критически апарат към изданието на Книгата на пророк Иезекиил по ръкопис F.I.461 от Руската национална библиотека в Санкт Петербург. - В: Критическото издание на най-стария славянски текст на библейските книги и неговите алтернативи. София, 2003, 46-66. ISBN 954-9787-08-7

В студията се систематизират проблемите, които са стояли пред издателките на старобългарския превод на Книгата на пророк Иезекиил, и се аргументират предлаганите решения. Изтъква се необходимостта при изготвянето на гръцкия критически апарат да се приложи различен подход към двете текстови съставки - библейския текст и коментарите към него от Теодорит Кирски - поради различната степен на проученост и качествата на наличните издания: образцово критично издание на старозаветната книга и на гръцкия Профетологий и не особено надеждно на екзегетичната част. Като главна задача на апарата към библейския текст се изтъква открояването на връзките между славянския текст и тези гръцки редакции, които стоят най-близо до него. Въз основа на достиженията на библейската критика и проучванията върху стробългарската рецепция IX-X в. се прави класификация на представените в Септуагинта и Профетология източници с оглед на тяхната релевантност спрямо славянския превод в три категории: а) първостепенни - профетологии, ръкописи по Лукиановата редакция или представящи Теодоритовите коментари; б) второстепенни - текстова група B, александрийски текст, хексапларна редакция, катенна група, старолатински превод, смесени кодекси; в) третостепенни - чуждоезикови преводи, коментари на църковните отци без Теодорит, цитати, преводи на Акила, Симах и Теодотион. Предлага се система за подбор на разночетенията, съгласувана, от една страна, със степента на важност на техния източник, а от друга - с тяхната езиково-текстологическа стойност. По-нататък се анализират недостатъците на изданието на Теодоритовите коментари, посочват се типовете несъответствия между него и славянския превод: разлики в сегментацията и последователността на библейския текст, пропуски, добавки, перифрази. Заключава се, че на този етап е невъзможно да се изработи адекватен текстологически коментар към Теодоритовите тълкования, но за да се улеснят бъдещите изследователи гръцките текстови успоредици според изданието в PG се представят в синоптичен вид срещу славянския превод.

№ 9

Тасева, Л. Лексикалната вариативност в южнославянските преводи на триодните синаксари. - Palaeobulgarica, 28, 2004, № 4, 43-68.

ISSN 0204-4021

Студията представя резултатите от пълната лексикална съпоставка на три независими превода и една редакция на Синаксара за Първата неделя на поста, възникнали в южнославянска среда през втората и третата четвърт на XIV столетие. Систематизираните варианти, от една страна, детайлизират представата за гръцко-славянските лексикални паралели през късното Средновековие. От друга страна, чрез тях се открояват по-ясно индивидуалните особености на всяка от четирите версии в няколко аспекта - отношение към гръцките словообразователни модели, към книжовното наследство (кирило-методиевско и преславско словно градиво, традиционни гръцки заемки), присъствие на разговорна лексика. Конкретните изводи включват следните езикови специфики: подчертана склонност на среднобългарския книжовник Закхей към поморфемен превод и избягване на гръцките заемки; лексикална близост на Търновската редакция и превод C до химнографските текстове; ограничаване на книжовната лексика и по-широко присъствие на думи от разговорния език в сръбския превод D; лексикална иновативност в сръбския превод D и българския на Закхей срещу ориентация към познатите и утвърдени в предходната традиция гръцко-славянски словни еквиваленти в търновската редакция. Въз основа на представения лексикален конкорданс се извлича неголям брой примери за лексеми, характеризиращи отделните версии. Обяснението се търси както в ограничения обем на систематизирания материал, така и в спецификата на книжовния език през XIV в., тъй като неговият наддиалектният характер (в т.ч. избягването на локално или хронологически обагрени думи) е логичен резултат от вековните процеси на книжовно общуване между различните центрове и школи. Подчертава се, че хипотезата за съществуване на славяно-гръцки съответствия с атрибуираща стойност за продукцията на отделни преводачески центрове на Балканите през късното Средновековие би могла да се провери само след натрупването на достатъчно емпирични материали от други паралелни преводи от същата епоха.

№ 10

Тасева, Л., Йовчева, М. Мъчението на св. Аполинарий Равенски в контекста на ранната славянска преводна литература. - In: Abhandlungen zu den Grossen Lesemenaen des Metropoliten Makarij. Bd. 2. Hrsg. von E. Maier und E. Weiher, Freiburg i. Br., 2006, 153-198.

ISBN 3-921-940-44-3 (2)

Обект на съпоставително изследване в студията е Мъчението на св. Аполинарий Равенски, за което се предполага, че е преведено от латински в моравска или бохемска среда. За пръв път към обичайната съпоставка между латинския оригинал и запазения в пет късни преписа от XVI-XVII в. славянски превод се добавят и данните от въведен наскоро в научно обръщение гръцки превод, запазен само в един месински ръкопис от XII в. Извършеният пълен текстологически и езиков анализ позволява следните заключения. От една страна, в текстологическо отношение славянската версия стои по-близо до латинския първообраз, което до голяма степен се дължи на характерните за месинския ръкопис вторични интерполации на преписвача. От друга страна, фонетичните гърцизми, следването на гръцки грама­тични модели, общобалканският характер на латинските заемки, лекси­калните съвпадения между гръцката и славянската версия, общите им грешки въз основа на неправилно разчетени латински лексеми и особено специфичните замени в славянски, чието графично или семантично обяснение се корени в изходен гръцки ръкописен източник, сви­де­тел­стват за генетична връзка на славянския текст с гръцка версия на Мъчението. Така тезата за превод на славянската версия от латински източник се поставя под сериозно съмнение. Същевременно се отчита, че единственият гръцки препис произхожда от пределите на византийска Италия и че няма данни за разпространението на гръцката версия извън този регион. Затова въпросът за първоизточника на славянското Мъчението се вписва в по-широката проблематика за проникването на други текстове, свързани с почитането на южно­италийски светци. Изтъква се възможността култът към св. Аполинарий, както този към св. Анастасия, да са навлезли чрез дейността на далматинските и аквилейските монаси-мисионери още преди времето на морав­ската мисия. Подчертава се, че окончателен отговор на въпроса за пътя, по който Mъчението достига до южните славяни, би могъл да се очаква след обобщаването на филологическите, кодикологическите и културноистори­ческите данни за западни елементи в старобългарската книж­нина от следкирило­методиевата епоха.

№ 11

Тасева, Л. Книга пророка Иезекииля в составе Великих миней четьих митрополита Макария. - В: Abhandlungen zu den Gro?en Lesemenaen des Metropoliten Makrij. Bd. 2. Hrsg. von E. Maier und E. Weiher. Freiburg i. Br., 2006, 199-221.

ISBN 3-921-940-44-3 (2)

Възникналият в края на IX или началото на X век в Източна България превод на Книгата на пророк Иезекиил с тълкования от антиохийския екзегет Теодорит Кирски остава единственият пълен превод на тази старозаветна книга през цялото славянското Средновековие. Той е засвидетелстван в 5 южнославянски и 54 източнославянски преписа. Обект на текстологическа съпоставка в студията са пет преписа на Иезекиловото пророчество: най-старият славянски свидетел от последната четвърт на XIV в. в среднобългарския кодекс F.I.461, един молдовски препис от 1475 - Щукин 507, един руски препис от XV в. в ръкопис F.I.3 и двата преписа в Успенския комплект на Великите чети-минеи (ВМЧ) под дата 21 юли. Целта на изследването е да се установи отношението, от една страна, на двата минейни текста помежду им, а от друга - към южнославянския и източнославянския клон на ръкописната традиция. Данните от извършената колация на славянските източници се съпоставят с критическите издания на Септуагинта и на гръцкия Профетологий. Резултатите са обобщени в няколко основни раздела - текстова пълнота, синтактични, морфологични и лексикални разночетения. Оказва се, че част от пропуските и грешките, засвидетелствани в най-стария славянски източник F.I.461, безкритично се тиражират във всички изследвани по-късни преписи. Тези недостатъци следва да се отнесат или към самия превод, или към общ за двете традиции протограф. За значителна част обаче от неточностите в F.I.461 и Щукин 507 трите руски преписа предлагат варианти, които се съгласуват с византийските оригинали. Тъй като няма данни за по-късна редакторска работа в Русия с използване на гръцки източници, трябва да се предположи, че в тези случаи вариантите от руската традиция отразяват по-добре първоначалния превод. Обособява се и трета по-малобройна група разночетения, при които всички руски преписи или само някои от тях допускат нови грешки. В някои случаи двата минейни преписа показват специфични само за тях съвпадения, които говорят или за сходства на техните антиграфи, или за непоследователна съпоставка на двата текста по време на преписването им. Въз основа на подробния анализ на текстологическите факти се налага заключението, че въпреки относителната си младост преписите във ВМЧ са изключително надеждни свидетели за възстановяване на старобългарския превод на Книгата на пророк Иезекиил в неговия първоначален вид.

№ 12

Тасева, Л. Перевод и редакция: языковые критерии и жанровая специфика. - В: Многократните преводи в Южнославянското средновековие. Доклади от международната научна конференция в София 7-9.07.2005. София, 2006, 35-55.

ISBN 978-954-616-173-4

В студията се дискутират лексикалните критерии, които биха могли да се използват при решаване на въпроса дали две различни славянски текстови разновидности на дадено преводно съчинение са независими преводи или едната е редакция на другата. Разискват се факторите, които влияят върху езиковия облик на даден превод: жанрова специфика, конкретен литературноезиков контекст (предшестваща писмена традиция, преводачески принципи, норми и техники в дадения преводачески център) и личност на преводача или редактора с неговите знания и творчески възможности. Извършва се съпоставка между 19 текстови фрагмента с изяснени текстологически връзки от 6 преводни творби, които принадлежат към различни жанрове на средновековната литература, като лексикалните данни се интерпретират в количествен и качествен план. Изследването показва, че в количествено отношение отликите между два превода надвишават 30-35% от общия лексикален състав, а между превод и редакция са под тази граница. При качествената оценка на лексикалните варианти се анализира относителната стойност на два типа данни: грешки и несинонимни от славянска гледна точка замени. Подчертава се, че въпросът за границата между превод и редакция не може да се решава само въз основа на лексикалните факти, но тяхната доказателствена сила трябва да се използва при подобни изследвания. Само чрез успоредяването на лексикалните аргументи с данните от другите езикови равнища, най-вече синтактичното, и чрез тяхната оценка в контекста на литературната история може да се изясни отношението между различните славянски версии на един и същ гръцки текст.

Всички права запазени © 2021 Институт за балканистика с център по тракология към БАН, Уеб агенция Кая Про, София

Търсене