Архив - конкурси и защити

Резюмета IV част

№ 51

Taseva, L. Wortbildungstendenzen in den sudslavischen Versionen der Synaxarien zum Triodion. - In: Darъ slovesny. Festschrift fur Christoph Koch zum 65. Geburtstag. Hrsg. von Wolfgang Hock und Michael Meier-Brugger. Munchen, 2007, 277-287.

ISBN 978-3-86688-009-2 // ISSN 3-86688-009-X

Обект на лингвистичен анализ са четирите основни разновидности на триодните синаксари за Великия пост - Закхеев превод A, Търновска редакция Т, сръбски превод D и превод C. Представят се количествено-статистически наблюдения върху предаването на гръцките двукоренни думи и префикси, като се привлича съпоставителен материал и от по-стари преводни текстове. По отношение на гръцките композита се потвърждава общата за преводите от XIV в. тенденция към формална идентичност. Четирите версии се отличават обаче по степеннта на ангажираност спрямо изходните модели - най-висока е тя при Закхеевия превод, а най-ниска в сръбския превод D. По отношение на префиксалната еквивалентност отново най-близо до гръцките образци стои Закхеевият превод, споделяйки тази тенденция с другите, свързани с Атон текстове. В Търновската редакция въздействието на вековните традиции на книжовния език изглаждат някои крайности на Закхеевия превод. Останалите два превода на синаксарите третират, подобно на текстове от IX-X в., по-свободно словообразувателните модели от оригинала. Разновидностите на триодните синаксари се различават и по набора от предпочитани от тях съответствия за дадени гръцки префикси: Закхеевият превод и неговата Търновска редакция показват по-голяма предсказуемост на славянското съответствие, в превод C се използват повече разноообразни корелати, а превод D демонстрира най-малко обвързаност на даден гръцки с даден славянски префикс. Накрая се заключава, че средновековните преводачески центрове на Балканите се различават по своите преводачески принципи и техники и че следващите проучвания би трябвало да установят такива особености, които имат атрибуираща стойност за отделните школи през XIV в.

№ 52

Йовчева, М., Тасева, Л. ТЬЛО - една забравена лексема от старобългарския книжовен език. - Българска реч, 2007, № 2, 52-62.

ISSN 1310-733X

Лексемата тло/tlo е позната на повечето от съвременните славянски езици, но не е засвидетелствана в българските говори и не е намерила място в съвременния български книжовен речник. Обаче според историческите лексикографски справочници съществителното тьло ‘земя, почва, под" е присъствало в средновековната ни книжнина. Въз основа на съхранените писмени свидетелства се изяснява мястото на тази лексема в старобългарския език, нейните семантични нюанси и контекстуалната обвързаност на тяхната употреба в средновековната книжнина. Хронологическият диапазон на текстовете, в които се среща думата, обхваща предимно преводи, възникнали след Кирило-Методиевата епоха, но преди падането на Първото българско царство под византийска власт. Учителното евангелие на Константин Преславски и преводи с преславска атрибуция свидетелстват, че през IX-X в. лексемата тьло и нейни производни са се употребявали в говорите на Източна България, откъдето са навлезли и в книжовния старобългарски език.

№ 53

Тасева, Л. Лексикалното наследство на Преславската школа в две версии на триодните синаксари от XIV век - В: Преславска книжовна школа. Т. 10. 2008. Сборник с доклади от IV международен симпозиум Преславска книжовна школа, Варна 21-24 септември 2007. Шумен, 2008, 346-363.

ISBN 978-954-577-492-8

Обект на изследване са две среднобългарски версии на сбирката от четива за празниците от Великопостния и Петдесетнишкия цикъл, приписвана на византийския писател Никифор Калист Ксантопулос. Въз основа на съпоставително проучване на лексикалните разночетения между Закхеевия превод, който се свързва с атонската редакция на богослужебните книги, и възникналата на негова основа Търновска редакция, се изяснява степента на обвързаност на двете текстови разновидности с традициите на Преславската книжовна школа. При анализа на резултатите се привличат съпоставителни данни от изследвания върху широк кръг преводи от старобългарската епоха - богослужебни и библейски книги, а също и от XIV в. Правят се следните изводи: 1) Гръцките заемки в Закхеевия превод се подлагат на последователна замяна със славянски еквиваленти, като по този начин се продължава и даже задълбочава една тенденция, характерна за преславската книжнина - стремежът към ограничаване на чуждоезиковия словен инвентар. Обратно, в Търновската редакция се толерират вече навлезлите и утвърдени в книжовния език гръцки думи, което пък съответства на характерния за нея традиционализъм. 2) Двете среднобългарски версии на триодните синаксари показват балансирана употреба на маркирания лексикален материал от славянски произход, без явно предпочитание към кирилометодиевизми (охридизми) или преславизми. Основната причина за тази равнопоставеност, трябва да се търси в няколковековния развой на българския книжовен език, довел до заличаване на и без това не абсолютната лексикална дихотомия между двата старобългарски духовни центъра. Подобно на други нововъзникнали през четиринадесетото столетие оригинални и преводни съчинения разгледаните синаксарни текстове свидетелстват, че през тази епоха споменът за вътрешните граници в рамките на старобългарското словно богатство е избледнял, а то самото се трансформирало в единно книжовно-езиково градиво.

№ 54

Тасева, Л. Именуването в средновековна Македония - XXXIV научна конференциjа на XL меѓународен семинар за македонски jазик, литература и култура (Охрид 13.-30. VIII 2007). Лингвистика. Скопjе, 2008, 223-235.

ISBN 978-9989-43-260-6

Разглеждат се лични имена и прозвища от средновековна Македония, засвидетелствани във византийски и сръбски владетелски грамоти, данъчни описи и манастирски типици от XIII до XV в. Извършеният анализ позволява да се направят следните заключения:

В етимологически план средновековният антропонимикон на православните славяни в Македония и изобщо на Балканите е ясно доминиран от родното езиково градиво. Християнската номенклатура присъства ограничено, а албанските и влашките имена се използват само в съответните етнически групи. Последните се намират под силен славянски асимилационен натиск и затова често явление е комбинация на славянско лично име с албански или влашки патроним, докато обратното е изключение.

В семантичен план при първичното именуване - т.е. на новороденото в рамките на семейния кръг - се наблюдава трайна приемственост спрямо наследената от векове именна система. Това битово равнище се е оказало особено устойчиво спрямо христианизацията. От една страна, обяснениято се свързва с консерватизма на патриархалното семейство, където подновяването на имената на по-предната генерация или на други важни представители на рода е било честа практика. От друга страна, причините могат да се търсят в значението, отдавано на името като своеобразно пожелание към новороденото и неговите близки. Следствие от това разбиране, а вероятно и от отслабената роля на езическите апотропеични схващания, в антропонимикона на средновековното славянско селище доминират етимони за положителни качества. Поради своята семантична непрозрачност за средновековния славянин християнските имена на са били в състояние да отговорят на това изискване. При вторичното именуване, т.е. при даването на прозвище в рамките на социума, на преден план излизат реалните качества на идивида - външни и вътрешни, чрез които той се отличава от останалите членове на дадената група. Затова при прякорите преобладават етимони, изтъкващи някакъв външен дефект на именувания, характерна особеност в неговото поведение или напомнящи за някаква екстремна случка от живота му.

№ 55

Йовчева, М., Тасева, Л. Атонска книжовна реформа. - В: История на средновековната българска литература, Съставител А. Милтенова. София, 2008, 510-519.

ISBN 978-954-321-466-2

Статията обобщава изследванията върху това важно явление в историята на българската литература. Изясняват се главните предпоставки за него: променена културноисторическа ситуация във Византия, нови книжовни потребности, свързани с въвеждането на Йерусалимския устав, разнобой в битуващите литургически и паралитургически книги, подложени на обогатяване и несистемно редактиране в течение на 4-5 века. Въз основа на историческите, текстологическите и литургическите източници, по които се съди за реформата, се защитава нейното хронологизиране в рамките на столетието от втората половина на XIII до средата на XIV в. Обстойно се разглеждат целите, същността и равнищата на реализация на Атонската редакция, като се подчертава, че тя следва общия модел на богослужебните реформи в славянския свят, изразяващ се в преработване на наследените състави, но се различава от тях по своя обхват и дълбочина. Засяга се въпросът за отношението към старобългарските протографи. Специално внимание е отделено на езиковите аспекти на редакторската работа на Света гора, съгласувани с водещия стремеж да се приведе славянският текст в пълно смислово и възможно най-голямо формално съответствие с гръцкия оригинал.

№ 56

Тасева, Л., Йовчева, М. Преводната литература през XIV в. - В: История на средновековната българска литература, София, 2008, 553-568.

ISBN 978-954-321-466-2

Статията е пръв опит за концептуално осмисляне на преводния поток през XIV в. като литературно и културно явление. Изтъква се, че подборът, характерът и обликът на новопреведените текстове се формират под въздействието на няколко културноисторически обстоятелства: укрепнала държавност, затвърждаване на наследения от предходните столетия плурализъм на книжовните центрове, повишено равнище на християнската образованост, разпространение на исихазма и окончателно налагане на Йерусалимския устав в богослужебната практика. Отражението на тези фактори се проследява в различни прояви на книжовния процес: допълваща се, понякога дори дублираща се книжовна дейност в атонските обители и столичните скриптории; тясно обвързване на жанрово-тематичния подбор на превежданите текстове с нуждите на държавната институция и изискванията на новия църковен устав, унифициране и кодификация на съставите; рецепция на творби от или за видни исихасти; разширяване на кръга на превежданите автори и навлизане на нови типове текстове, съответстващи на повишеното равнище на християнската образованост. Обобщава се, че в областта на преводната литература XIV век бележи един от най-значимите и продуктивни периоди на византийско-славянски културен обмен. По своя обем преводната продукция на това столетие е съпоставима с тази от Златния век на българската книжнина, а по своя жанров диапазон и авторски обхват тя далеч надхвърля неговите хоризонти.

№ 57

Тасева, Л. Езикът на книжнината през XIV век. - В: История на средновековната българска литература. София, 2008, 569-574.

ISBN 978-954-321-466-2

В статията се обобщава състоянието на научните изследвания по темата и се прави опит за осмисляне на фактите с оглед на влиянието на комплекса от различни фактори. Като вътрешни (системноезикови) се определят въздействията на няколковековната традиция на старобългарската книжoвна норма и на живата българска реч. Външните (културно­историческите) фактори обхващат: църковно-институционалния характер на въвеждането на Йерусалимския устав и на свързаните с него богослужебни и небогослужебни текстове, исихастката идеология с нейното подчертано внимание към словесния изказ, постоянните преки контакти с византийската литература и в частност езиковия облик на превежданите съчинения. Тезата, че в езика на официалната литература през XIV в. се преплитат няколко в известна степен противоречиви тенденции - към елинизация, към архаизация и към актуализация (съобразяване със съвременната българска реч), се аргументира данни на различни езикови равнища - графично-правописно, граматично и лексикално, почерпани от наблюденията на различни учени върху различни текстове от това столетие. Изтъква се, че докато стремежът към елинизация и архаизация доминира в езика на високата литература, елементите от живата реч се наблюдават много по-често в светските низови текстове. Първата линия намира своето трайно продължение в нормите на църковнославянския език от следващите няколко века, а на втората - в българската дамаскинарска литература.

№ 58

Тасева, Л., Рабус, А. Преводачески и преписвачески грешки в славянската ръкописна традиция на Книгата на пророк Иезекиил. - В: Средновековието в огледалото на един филолог. Сборник в чест на Светлина Николова. (= Кирило-Методиевски студии. Кн. 18). София, 2009, 136-151.

ISSN 0205-2253

Статията предлага пълен преглед на грешките в ръкописната традиция на най-ранния пълен славянски превод на Книгата на пророк Иезекиил, като се търсят причините за тяхната поява. Наблюденията се основават на двата запазени среднобългарски ръкописа и девет преписа от източнославянския клон. Обособяват се няколко групи неточности. Първата обхваща общите за всички славянски свидетели грешки. Фактът, че само малка част от тях намира обяснение чрез графичните особености на гръцките форми, доказва високото качество на първоначалния старобългарски превод. Останалите неточности указват за обърквания на славянска почва, които са възникнали преди разделянето на двата клона. Втората, най-многобройна група, включва грешките само в двата южнославянски преписа. Незначителното количество примери от третата група - неточности, характерни само за руските преписи - говори, че в текстологическо отношение източнославянският клон е много по-надежден източник за реконструиране на първоначалния старобългарски превод, отколкото южнославянският. Данните за четвъртата група грешки, които са специфични за отделните ръкописи, също подкрепя това становище. Едно от възможните обяснения се свързва с различната позиция на южнославянските и източнославянските кописти спрямо езика на преписвания текст като „жива категория" или „сакрализирана книжовна норма".

Типологията на описаните грешки потвърждава и допълва известните механизми на корумпиране на текста при превод от гръцки или при тиражиране в славянска среда. Регистрираните преводачески грешки не указват за превод чрез диктуване, защото за всички неточности може да се намери графична мотивация в особеностите на византийския минускул. Преписваческите грешки свидетелстват също за предимно визуален генезис на объркванията. Затова се обобщава, че данните от текстовата традиция на Книгата на пророк Иезекиил подкрепят по-скоро тезата за зрително отколкото тази за слухово общуване с тиражирания текст на славянските преводачи и преписвачи през Средновековието.

№ 59

Taseva, L. Die jambischen Verse zu den beweglichen Festen der Grossen Fastenzeit und der Osterzeit in den Sammlungen fur gottesdienstlichen Gebrauch. - In: Bibel, Liturgie und Frommigkeit in der Slavia Byzantina. Festgabe fur Hans Rothe zum 80. Geburtstag. Herausgegeben von Dagmar Christians, Dieter Stern und Vittorio S. Tomelleri. Munchen-Berlin, 2009, S. 329-344.

ISBN 978-3-86688-066-5 / 3-86688-066-9

Обект на статията е рецепцията на календарните двустишия на Христофор Митиленски за подвижните празници от Триодния цикъл в южнославянската книжнина. Те се разпространяват в две сбирки - Стишен пролог и триодни синаксари. След преглед на състава на стиховете в различните групи славянски и византийски източници се представят резултатите от извършената текстологична съпоставка. Проведеният анализ дава основание за изводи в няколко посоки: 1) По отношение на преводаческата техника и качеството на разгледаните версии - най-много неточности и грешки са регистрирани в българския превод на Стишния пролог, версия As и превод D на триодните синаксари, по-вярна на оригинала остава версия Ax, a най-прецизен в намирането на точни речникови съответствия на думите и в пресъздаването на тяхната граматична форма и словообразувателна структура е превод C; 2) По отношение на рецепционните механизми - при самостоятелните преводи на синаксарната сбирка C и D, стиховете се превеждат наново заедно с наративния текст, нов превод на стиховете се извършва и при редактиране на съществуващ превод с доказано ползване на гръцки оригинал (версия Ax), а когато редакционната работа се извършва без справка с гръцки (версия As), стишният материал се извлича от вече съществуващ славянски източник; 3) По отношение на рецепционните пътища и текстовата традиция - наличието на четири самостоятелни южнославянски превода на стиховете за подвижните празници подкрепя характеристиката на рецепцията на византийската литература на Балканите като сложен многослоен процес, който не само обхваща различни повече или по-малко интензивни етапи, но и се осъществява чрез различни, често паралелни потоци.

№ 60

Тасева, Л. Грешки и несинонимни разночетения в българския и сръбския превод на проложните стихове за месец март. - В: Црквене студиjе, 6, 2009, 215-233.

ISSN 1820-2446

Обект на съпоставително проучване в статията са проложните стихове за месец март, засвидетелствани във възникналите през XIV век две южнославянски разновидности на Стишния пролог - българска и сръбска. Вниманието се съсредоточава върху един от многобройните възможни изследователски аспекти - грешките и несинонимните разночетения, тъй като те дават надеждна информация относно степента на зависимост или независимост между два преводни текста. Извършените наблюдения показват, от една страна, липса на грешки и неточности, които да обединяват сръбската и българската версия, а от друга - наличие на редица несинонимни варианти, чието обяснение се корени в многозначността на съответните гръцки думи. Въз основа на анализираните езикови факти се подкрепя тезата, че двата превода на проложните стихове са плод на две независимо протекли в българска и сръбска среда книжовни инициативи, в резултат от които сред балканските славяни прониква един от важните за църковната практика сборници.

№ 61

Taseva, L., Ivanova, T.1 A project for digital corpus of Slavic lexical variants in translated texts of the 14th Century. - In: Bulgarian-American Dialogues. Sofia, 2010, 408-420.

ISBN 978-954-322-383-1

В статията се представя идеята за изработване на електроннен справочник за лексикалните варианти в преводни текстове от XIV в. Същността на замисъла се илюстрира на базата на два корпуса, които са преведни неколкократно в течение на това столетие - Синаксарите за Триода и Пентикостара на Никифор Калист Ксантопулос и сбирката от химнографски и молебни текстове за индивидуален прочит на монаха Тикара. Анализират се някои методологически проблеми като разграничаването на превод и редакция, състоянието на текстологическите проучвания върху даденото произведение, критическите издания на гръцките оригинали. Посочват се необходимите стъпки и информационни полета при попълване на банката, а също и опциите при търсене. Набелязват се някои очаквани изследователски ползи от подобен електронен справочник.

№ 62

Тасева, Л. Хилендарският сборник № 416 като свидетел за книжовните тенденции през XVII в. - В: Пэние мало Геwргию. Сборник в чест на 65-годишнината на проф. дфн Георги Попов. София, 2010, 418-435.

ISBN 978-954-91538-8-0

Обект на изследване от няколко филологически ракурса е сръбският ръкопис № 416 от сбирката на Хилендарския манастир. Неговият компилативен състав и разнородната текстологическа принадлежност на съдържащите се в него триодни синаксари свидетелстват, че характерната за чети-минеите през XVII в. тенденция към антологизация е засегнала и сборниците с четива за подвижния църковен календар. При това при подбора на текстовете са използвани също и редки ранни версии. Съпоставката на последните четири синаксара от Пентикостарния цикъл в Hil 416 с двадесетина други преписа на Закхеевия превод показва, че разглежданият сборник съхранява съществено редактирана версия на тези четива, при чието изработване е използван активно гръцки оригинал. Въз основа на литературноисторически и текстологически съображения се допуска, че става дума за ранна редакция (може би от XIV в.), която по една или друга причина не е добила широко разпространение в южнославянските скрипторски центрове.

№ 63

Тасева, Л. Рецепцията на Иезекиил 1:1-28 в старобългарската книжнина (езиковo-текстологически ракурс). - В: Международен научен симпозиум „Византия и славяните" по случай 20-годишнината от създаването на Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев" към СУ „Св. Климент Охридски". София, 12-14 май 2006 г. (= Годишник на СУ „Св. Климент Охридски". Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев". T. 96 /15/). София, 2011, 227-238.

ISSN 1311-784X

Статията анализира лингвистичните подходи към проблема за наличието или отсъствието на пряка връзка между богослужебния и пълния превод на Стария завет. Въз основа на глава първа от Книгата на пророк Иезекиил се взема отношение към дискусията за приемствеността между двете старобългарски версии на Книгата. Оценява се критично доказателствената стойност на привежданите езиково-текстологически аргументи и се търси баланс помежду им. Проведеният детайлен съпоставителен анализ на съществуващите славянски текстови разновидности с гръцките версии по Септуагинта, Лукиановата редакция, Теодоритовите катени и Профетология водят до няколко заключения. 1) Тълковната версия на Иезекиил в познатия ни днес вид не е просто лексикална и граматична редакция на паримейния текст, а нов превод по небогослужебен византийски източник. 2) Дали негов пряк източник са били византийските теодоритови катени, или друг превод, различен от паримейния, е приведен в съгласие с тях, засега не може да се отсъди. Със сигурност обаче се доказва, че става дума, ако не за директен превод от катените на антиохийския екзегет, то поне за последователно сравняване с тях. 3) В методологическо отношение е важно при оценката на текстологическата зависимост между две преводни версии количествените данни да се интерпретират в съпоставка с гръцкия оригинал/оригинали, а самият процес на превод или редактиране да се осмисля в цялостния контекст на битуването им, включващ различните компоненти на книжовната традиция и литургическата практика.

№ 64

Тасева, Л. Езикът на някои оригинални химнографски творби от IX-X век в статистически ракурс. - В: Зборник на трудови од Меѓународниот научен собир „Свети Наум Охридски и словенската духовна, културна и писмена традиција" (организиран по повод на 1100-годишнината от смртта на св. Наум Охридски). Охрид, 4-7 ноември 2010. Скопjе, 2011, 175-183.

ISBN 978-9989-43-297-2

Обект на статията са шест оригинални канона от IX-X век: за апостол Андрей от Наум Охридски, за св. Аполинарий Равенски и за св. Евтимий Велики от Климент Охридски, за Рождество Христово и за архангел Михаил от Константин Преславски, а също и анонимният Канон за архангел Михаил от Илина книга. Езикът на тези творби се анализира в статистически план и се установява относителният дял на различните части на речта във всяка от тях. Съпоставката на обобщените данни показва както устойчивост на основните параметри, така и известни тенденции, които в количествено отношение диференцират езика на отделните автори. За двата Климентови текста са типични преди всичко честата употреба на прилагателни, значителният дял на съществителните и умереното преобладаване на неличните глаголни форми. Разгледаните канони на Константин Преславски се открояват с най-ограничена употреба на прилагателни и най-изразено предпочитание към нелични глаголни форми. Като характеристики на Наумовия Канон за апостол Андрей могат да се отбележат високата честота на местоименията, по-малкият брой съществителни и определеното доминиране на личните над неличните глаголни форми. Последната тенденция противопоставя единственото доказано химнографско произведение на св. Наум и Анонимния канон за архангел Михаил от Илина Книга на останалите четири анализирани текста, атрибуирани на Климент Охридски и Константин Преславски. Така към изтъкваните вече културноисторически съображения в дискусията за възможното Наумово авторство на Анонимния канон се добавят и лингво-статистическите аргументи за близостта между двете творби.

№ 65

Тасева, Л. Съставът на българския и сръбския Стишен пролог за месец март". - В: Търновската книжовна школa и христианската култура в Източна Европа. Международен симпозиум, Велико Търново 15-17 октомври 2009 г. Търновска книжовна школa. T. 9. Велико Tърново, 2011, 295-313.

ISBN 954-524-339-2 (T9)

Статията продължава сравнителното изучаване на българския и сръбския превод на Стишния пролог по отношение на техния състав. От една страна, изворовата база се разширява с непривлечени досега български и сръбски преписи, а от друга - за пръв път данните от южнославянските източници се съпоставят със сведенията от ръкописната традиция на константинополския синаксар. Проследяват се различия между двата превода по отношение на: календарния им състав, текстовия репертоар и облика на имената. Коригират се редица неточности в досегашните изследвания, а въз основа на разгледания материал се правят следните заключения: 1) И двата превода възхождат към византийски източници от фамилията на Маврикиевия стишен синаксар; 2) Никой от изследваните гръцки ръкописи не се покрива изцяло с единия или другия славянски състав от памети; 3) Двата южнославянски стишни пролога се основават на два различни, макар и много близки по състав гръцки оригинали - СрСП показва значителна близост до Mc от изданието на Delehaye и ръкопис 182 от сбирката на Център „Иван Дуйчев", а БгСП до календара на Cod. Sirmondianum и венецианските печатни минеи. Така тезата за независимия генезис на българския и сръбския Стишен пролог, която досега е аргументирана главно чрез отделни текстови паралели или сравнителен анализ на грешките в превода на стиховете, получава подкрепа и на равнище състав.

№ 66

Тасева, Л. Текстови интерполации в два източнославянски преписа на триодните синаксари. - В: In honorem Catalina Velculescu. La aniversara. Bucaresti, 2011, 369-376.

ISBN 978-973-596-727-7

В статията се разглеждат три текстови вставки, които са засвидетелствани в два източнославянски преписа на триодните синаксари от XVI век - Погодин 482 от РНБ и СТП 367 от Библиотеката на РАН. Търсят се техни съответствия в славянската книжнина и във византийската литература. Специално внимание се отделя на най-обемната интерполация. Установява се, че тя има доста близък паралел в една от византийските версии на Хрониката на Георги Амартол, но същевременно не присъства в нито един от двата средновековни славянски преводa на това съчинение. Изказват се предположения за възможния път, по който текстовият фрагмент е попаднал в двата руски триода.

№ 67

Тасева, Л. Синаксар. - В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3. София, 2003, 622-624.

ISBN 954-430-943-8

Енциклопедичната статия разяснява различните значения на термина синаксар в славистичната медивистика, като същевременно показва непълното семантично съвпадение с употребите му във византинистичната литература.

№ 68

Йовчева, М., Тасева, Л. Срезневски, И. И. - В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3. София, 2003, 729-736.

ISBN 954-430-943-8

Енциклопедична персоналия за приносите на руския учен И. Срезневски с оглед на кирило-методиевистиката и палеославистиката изобщо, снабдена с богата библиографска справка.

Всички права запазени © 2021 Институт за балканистика с център по тракология към БАН, Уеб агенция Кая Про, София

Търсене